Автор: Надежда Цветкова
Вихра Григорова е автор, добре познат на пловдивската публика. Тя е живописец – пристрастен, обичащ и предан на пейзажния жанр. Вихра е една от малкото жени, носители на престижната награда „Пловдив“ за изобразително изкуство, която посвещава на баща си – известния художник пейзажист Петър Григоров.
В годината на Черния воден тигър и в астрологичния месец на зодия риби, художничката ще подреди новите си творби в Галерия „Възраждане“ в живописна експозиция под наслов „Прозорци към водата“. С присъщата й чувствена деликатност и творческа мъдрост, Вихра плавно ще ни потопи в природните красоти, ще ни свърже с елемента вода, за да отмие бремето на ежедневието и да почувстваме лекотата на съществуването. Пречистващата сила на авторските пейзажи ще ни дари с дълбоко усещане за хармония и единение с природата. Медитативното качество на нейното изкуство ще ни помогне да се усетим смирени, прояснени и обновени.
- Вихра, новата ти изложба носи името „Прозорци към водата“. Защо не прозорци към света, например?
Светът е широко, дори необятно понятие. Едва ли имам силата (със сигурност нямам самочувствието) да се нагърбя с такава задача. Живеем във все по-затворен свят, в нещо като бункери. Развяваме гордо байряк с надпис „Изолация“ или дори „Самоизолация“. Второто е по-страшно, защото е израз на вътрешно съгласие. Отворим ли в бункера прозорец към живия свят, вече го виждаме, чувстваме, живеем. Водата е една от природните стихии, които определят света. Първо нея търсят в Космоса, когато се надяват да намерят следи от живот. Тя има много прояви, които я приближават до живата материя - тя е топла и студена, буйна и застояла, мека и груба. Има агрегатни състояния, променя се. Сякаш описвам човек.
- Водата има разнолика символика. Още от древните митове и легенди тя се свърза със сътворението на света като източник на живот. Във фолклора ни тя е представяна като олицетворение на младостта и вечността. В християнството водата е алегория за пречистващата и трансформираща сила, носител на енергийни послания. Тя е и метафора за съкровеното, дълбокото, подсъзнателното. Но тя носи и разрушителната сила на унищожението. Какво е за теб водата?
Не знам дали се интересувате, но водата е доминираща точно за времето на изложбата. Вече сме в годината на черния воден тигър. В месец, в който властва най-водният от водните знаци - риби. Така че вода има за всички! Усетих прегръдката на голямата вода вече пораснала, на 17 години. Тогава се научих да плувам по възможно най-естествения начин - в морето. Още на другия ден татко ме въоръжи с маска и шнорхел и го видях отвътре. Беше любов от пръв поглед и за цял живот.
Забелязали ли сте колко различни епитети съпровождат думата „вода“ в речта ни? Отколе хората създават идиоми, притчи, пословици и какво ли още не с това словотворчество. За един казват „ този е дълбока вода“, на друг - „всичката пара е в свирката“, трети е „студен като лед“, четвърти – „вода гази, жаден ходи“, някои пък са „света вода ненапита“. Най-чистите хоризонти, с най-красивите изгреви и залези, са над вода. Когато огънят на Слънцето я целува.
- На какво може да ни научи водата? Мъдра ли е тя?
Водата е в нас и около нас и е въпрос на личен избор и вътрешна настройка да научим уроците си от нея. Да можем да преминаваме в личните си агрегатни състояния с естествена лекота и увереност. От твърдост през способност да проникваме дълбоко и във всички възможни посоки, „да приемаме формата на съда“ и дори да бъдем ефирни, да преодоляваме гравитацията и плавно да преминаваме в мъгла или облак. Всичко е вода. Ако застанем на брега на морето и наблюдаваме вълните на прилива или отлива, ще усетим как водата вдишва и издишва, как краят на поредната вълна облизва някак любовно сушата или гневно зашлевява плесници по грапавите лица на скалите. Така е от неизброими хилядолетия. Било е и ще бъде. Carpe Diem - това е за мен голямата мъдрост на водата.
- Природата е твоята обична муза. Постоянно търсиш, намираш и пресъздаваш различни природни състояния. Доколко обаче твоите пейзажи отразяват личните ти духовни търсения и настроения?
Наистина при мен нещата са точно такива - търся различни природни състояния и затова резултатът като пейзаж не е строго ландшафтен. Когато търся сюжет се случва да изпреваря определено природно състояние, за да наблюдавам величествения спектакъл от край до край. Понякога го планирам, друг път то само ме спохожда, и тогава зарязвам направените планове и включвам всичките си сетива. Възторгвам се и от розови изгреви, и от мощна гръмотевична буря. Толкова съм привързана към природата, че обожавам всичките нейни проявления, приемам всичко с респект и без сянка на страх или неодобрение. Приемам я с благодарност както се приема любим човек. Изцяло разчитам на нея като източник на вдъхновение. Именно тя ме е научила да се опитвам да бъда добър човек, да приемам различното, да търся някакво свое съвършенство и когато уловя късче от него, да го превърна в картина. Доколкото мога.
- В творчеството ти фокусът върху природата бягство от реалността ли е или е насочване на вниманието на зрителя към стойностното, непреходното, истинското?
Природата е единствената реалност, с която разполагаме. Натикаха човечеството в т.нар. „виртуална реалност“, опитват се да я определят като по-важна, по-съществена от природата. Не искам да противопоставям едното на другото. Но все по-често си мисля, че еволюираме с помощта на природата, а оцеляваме с инструментариума на виртуалната реалност. На мен прякото общуване с природата винаги ми е носило вкуса на честните отношения, което ми дава покой, увереност, сила. Не бих бягала от такава реалност. По-скоро бягам в нея. И намирам хармония във всички природни състояния, цялата тази цикличност провокира желание и умения да търся и ако мога да уловя мига. Понякога това води до картина, родена от желание да споделя блаженото усещане, че съм част от нещо необозримо, до което съм имала късмета да се докосна.
- Някои от новите ти творби са рамкирани в стари черчевета. Разкажи ни повече за тази твоя интересна хрумка.
Историята с тези картини е нагледна илюстрация на бягството от виртуалния в реалния свят. Когато ми куца заспиването (случва се на всеки), ровя из всякакви вехтошарски сайтове из мрежата. Така попаднах на четири прозореца, демонтирани от нечий дом. Подминах ги естествено, не строя къща. Неусетно обаче, като крадец, в главата ми се промъкна мисълта, че мога да сложа в тях картини и черчевето да стане рамка. Върнах се към обявата и ги купих тези четири „копчета“, на които щях да прибавя „балтон“. Заради това, че са четири на брой, се спрях на идеята за четирите сезона за пейзажите вътре. А самите прозорци са действащи, те могат да стоят затворени и тогава само се досещате за гледката докато не ги отворите. Уж съм сериозен човек, а и на мен ми се играе. Откровено казано и другите ми пейзажи стават за прозорци в бункера. Само че рисуването и рамкирането им се случва в обратен ред.
- Колко е значима природата за съвременния човек? Уважаваме ли я достатъчно? Отворени ли са очите и душите ни към посланията й?
Важността на природата за човека често се разглежда доста опростенчески и без истинско вникване в темата. Масовите настроения приключват с ползите за тялото - здравословна храна за стомаха, изворна вода за бъбреците, чист въздух за белите дробове и т.н. Време е да се научим да гледаме на себе си като на неделим свят, микрокосмос, което е доста повече от конгломерата клетки, които изграждат тялото ни. И все по-рядко мислим за оня здрав дух, който да насели здравото ни тяло. То има генетична памет за природата и знание, че рано или късно ще стане част от нея. Можем да започнем с надничане през прозореца, но все някога ще стъпим боси в тревата, пясъка, водата. Ще е чудесно да го сторим приживе.
Галерия „Възраждане“ в Стария град Ви кани на официалното откриване на 08.03.2022 г., вторник, от 18:00 часа. Експозицията ще е отворена за посещение до 28.03.2022 г. Творбите от изложбата може да разгледате и виртуално, на уебсайта и във Фейсбук профила на галерията:
https://www.vazrazdane-gallery.com/index.php?route=product/author/info&author_id=65