Автор: Елисавета Видева
Венцeслав Димитров е едно от най-новите и атрактивни попълнения на Пловдивския куклен театър. Роден е в Пловдив, завършва специалност „Актьорство за куклен театър“ в НАТФИЗ – випуск 2020 с худ. ръководител проф. Жени Пашова. Няколко месеца след завършването си е назначен в Пловдивския куклен театър, който сега е под ръководството на актьора и драматург Петър Влайков.
Талантът му ще бъде все по-забелязван, а името му все по-често споменавано, затова ние бързаме да ви запознаем с него преди всички останали.
Срещнах се с Венци през един студен мартенски петък пред емблематичния бар Fabric. Актьорът се появи както очаквах - небрежен, със светли дънки, блуза и дълго широко яке. Непокорните черни къдрици небрежно беше прибрал в опашка. Чертите на лицето му ми се сториха толкова изразителни, че сигурно нямаше да спра да ги анализирам през цялото време, ако не беше крещящия поглед. Да, не говорещ, а крещящ. Поглед, който казва: „Аз имам да покажа на света много повече, отколкото мога да изразя просто с думи”. Е, в това интервю той ни сподели мисли чрез думи, останалото можете да почувствате единствено в театъра.
Как избра актьорската професия? Как възприеха твоите родители решението да станеш актьор?
Първоначално мислех да се занимавам с политика, беше ми интересно в училище, а и сестра ми учеше международни отношения в Лондон. Баща ми силно подкрепяше идеята и аз да получа образованието си в чужбина, обаче бях доста разсеян. Завърших Френската гимназия с английски език и след това трябваше да изкарам серификат за CEA, за да имам по-добри шансове при кандидатстване в чужбина. Ходех на курсове, ама вместо да се подготвям, отивах там да си дърдоря с учителите и съучениците. Съответно накрая не ми достигнаха 3 точки, за да си взема изпита. Тогава се разочаровах от себе си и трябваше да помисля какво ще правя оттук нататък. Реших, че ще последвам детската си мечта и ще стана актьор. Преди това никъде не бях правил нещо, свързано с актьорството.
И така, една вечер седнахме на по биричка с баща ми и аз му казах: „Ще ставам актьор!”, при което той ме погледна странно и си помисли, че се шегувам. След три дни отидох и пак му казах, че ще ставам актьор, той пак нищо не ми каза. След още три дни вече отидох и му казах „Ще ставам актьор и ми трябват кинти за уроци.” Той се изненада, че след Френската и езиците, които съм учил там, изведнъж съм решил да ставам актьор. Прие го трудно, беше си представял , че ще се занимавам с нещо по-стабилно.
Започнах да се подготвям за кандидатстване в НАТФИЗ малко късно, в края на 12-ти клас, 3 месеца преди изпитите и нямах достатъчно време да се подготвя добре. Първата година не ме взеха, но стигнах до 2-ри кръг на изпитите. После на третия ме скъсаха, но бях доволен от резултатите. Тогава добих самочувствие, защото на първи кръг бяхме 250 момчета, от които на 2-ри останахме само 50. Така продължих да се подготвям през цялата година и ме приеха.
Разкажи ми как се дипломира в условията на пандемия, как се отразиха изобщо тези събития през последната ти година в НАТФИЗ?
Ще започна от маловажната част. Участвах в един проект, от който ми изплатиха не лоша сума пари и аз реших да си купя костюм за абсолвентския бал. Купих си много хубав костюм, но една седмица след това дойде пандемията. Абсолвентска нямаше, а костюмът така и не съм го обличал. Сега чакам някой приятел да се ожени, за да мога да си го сложа.
Другата част не беше толкова смешна, защото четвъртата година в НАТФИЗ студентите основно играят и това е много важно, за да изградят сигурност и професионализъм за голямата сцена. Преди пандемията имахме по 3-4 представления на седмица, както за деца, така и за възрастни. После всичко това спря и вместо да играем, ние си стояхме вкъщи. Осен това трябваше да ходим на турне в Сърбия, Гърция, Италия, Полша… Ценното в него е, че се срещаш с хора от различни националности в твоята сфера и обменяте опит. За съжаление и това не се случи.
Най-гадното беше, че нищо не се възобнови след края на мерките през май. Който играл, играл. Директно ни връчиха дипломите и трябваше да си търсим работа.
Как реши да кандидатстваш за позиция в Пловдивския куклен театър?
В последната година трябваше да поканим директори и режисьори от различни театри, които да ни гледат и евентуално да ни забележат, още преди завършването. В случая, заради пандемията с връчени дипломи, но без никой да ни е гледал, никой да ни знае, без работа реално. Аз си бях решил да кандидатствам в Пловдивския куклен театър, защото исках да се развивам и работя в родния си град. Осен това бях разбрал, че ръководството е поето от новия директор Петър Влайков, за когото предполагах, че като млад човек ще прокарва нови и свежи идеи. И така, пуснах си СВ-то само там, като си бях казал, че ако не ме вземат, няма да ходя никъде другаде. Имаше кастинг, явих се и ме взеха.
Преди няколко години гледах „Малкият принц” в Пловдивския куклен театър и беше невероятно изживяване. Само че аз бях единственият възрастен без дете в залата . Кукленият театър само за децата и техните придружители ли е наистина?
Не, разбира се, това е вечният въпрос. Повечето хора мислят така, защото това е общоприетото разбиране, но истината е, че кукленият театър е за деца от 2 до 102 години.
Ние не правим само куклен, но и алтернативен театър. Това означава, че ние сме обучавани да правим театър, както за възрастни, така и за деца, така и експериментален театър. Ние използваме куклени средства, както и всякакви други средства за въздействие, но кукленият театър има най-различни посоки, в които може да се развива.
Почти във всеки от големите градове има представления за възрастни, които са куклени и алтернативни постановки – Стара Загора, Пловдив, София, Варна.
Как ти въздейства намаленият капацитет на публика в залата?
Не мога да си изкривя душата, че всеки актьор, режисьор и всички в театъра се кефят, когато залата е пълна. Но положителното е, че заради намаления процент на посетители (30% -бел. авт.) и това, че билетите свършват много бързо, някак си хората се амбицират да ходят на театър. Не се отказват, а чакат да си вземат билети за следващата постановка, което е супер.
Какво е публиката ти да е основно от деца- разсейващо или зареждащо?
Предизвикателство е, защото не знаеш кое с какъв характер е, как ще реагира. Зависи дали са с родителите си, или не. Децата са най-искрената публика, но и най-критичната, защото веднага разбираш, когато не им е интересно и така започваш да виждаш къде грешиш. Е, има някои неспасяеми случаи, но аз се поставям на тяхно място. Може би за това мен са ме завели на първия ми куклен театър на малко по-късна възраст.
Много е сладко, много е готино да видиш едни искрени детски очи, които гледат с интерес и нямат търпение да дойде следващата сцена. Хубаво е, различно е.
Играеш в пиесата „Бомбето” по едноименната новела на Йордан Радичков и режисура на Катя Петрова. Съвсем скоро беше премиерата, разкажи ни малко повече.
Да, през март беше премиерата. Бяха много приятни три постановки, в които обаче не можахме да си дадем ясна представа как се е приела, защото бяхме доста екзалтирани.
А и повечето гости бяха наши познати и хора от театралните среди. Оттук нататък ще видим как спектакълът се възприема от редовната публика. Интересно ни е на всички, тъй като това е особена пиеса. Постановката е за възрастни и не е била поставяна досега, може би защото това е един доста сериозен текст, който е много сложен за превеждане на театрален език. Радичков е засегнал редица теми, които са актуални и към днешна дата. Надяваме се да се приеме добре, тъй като работихме с много любов и желание.
Помагат ли ти артистичните заложби в личния живот? Случва ли се да ги използваш в своя изгода?
Ами, не. Миналата седмица ме спря полиция, защото не си бях пуснал светлините. Не, не ми помогна, даже стана по-зле и си получих акта.
А с момичетата избягвам. Досега не се е случвало да дръпна някое момиче и да му кажа: „Здрасти, аз съм актьор”, защото предполагам, че ако дойде при мен някое момиче и ми каже: „Аз съм актриса”, ще му се изсмея.
Кое те вдъхновява повече – любовта или болката?
Любовта, но не конкретно към жена. Любовта към живота, към красивото. Не е нужно винаги да е любов към конкретен човек. Любовта към изкуството ме движи, за да творя.
Как се отрази пандемията на твоята професия?
Аз не би трябвало да се оплаквам, защото имам постоянна работа. Но често се питам какво се случва с хората на свободна практика, които нямат постоянна позиция в някой театър? Какво се случва с тези хора, които имат деца, наеми, ипотеки, сметки?
Какво обичаш в Пловдив?
Якото на Пловдив е, че всичко е много концентрирано. Тук знам, че идвам на центъра и мога да отида в операта, в театъра, на литературно четене, всичко е на едно място. Най-много обичам да си взема една бира и да седна на някое тепе, най-често на Сахат тепе или на Небет тепе. Ако искам купон, отивам в Капана, разбира се.
Обичам Пловдив, усещам, че тук е мястото, на което искам да бъда към момента.
Би ли искал нещо да се подобри в културната сфера на града ни?
Нямаме събитийник. Не знам дали има такава дума, или аз си я измислих, но много ми харесва. Искам да има място в онлайн пространството, където отваряш и разглеждаш всички актуални културни събития на едно място, като периодично информацията да се обновява. Трудно е да намериш достатъчно систематизирана информация, за съжаление. Аз за повечето събития разбирам от приятели. Но има гости на града, хора от други държави.
Сподели ми накрая нещо, без да те питам.
Много ми се иска градът ни да се развива, защото има голям капацитет и има много яки хора. Постоянно ги срещам. Сега се запознавам с друг тип хора, те са си били в града, което е супер яко, защото по този начин постоянно преоткривам Пловдив. Наистина се надявам да продължавам да се запознавам с още готини хора и те да си останат в Пловдив. Защото много си тръгват, но и много се завръщат.