Автор: Надежда Цветкова
„Пазва“, „Старата чешма“, „Пътят на реката“, „Луната разказва“, „Тишината на залеза“, „Лилаво време“ – това не са заглавия на любими вълшебни приказки, а част от имената на картините в пленителната изложба-живопис на Силвия Павлова в пловдивската Галерия „Възраждане“.
Кураторите Краси и Сим Алексиеви неслучайно канят софийската художничка за специалната коледна експозиция. Силвия е чародеец творец и вълшебник разказвач. Тя е красота, душа, цветна експлозия. Тя е магия, дълбочина и ефирност. В нея е дарбата, нежността и силата. С новата си изложба „Корени“ Силвия Павлова представя пред пловдивската публика своето лирично, пъстро и чудотворно завръщане към рода и извора.
- Силвия, много млади български художници имат желание да звучат съвременно и правят всичко възможно да се дистанцират от корените си. Ти пък им посвещаваш цяла самостоятелна изложба. Защо?
Корените са емоционална тема. По тази причина ми се струва, че в България има много хора, които не искат да се обръщат в тази посока, защото тяхната емоционалност ги прави слаби. За това си има много причини. Въпросът не е само в художниците. Има хора, които през целия си живот искат да избягат от нещо, да бъдат други, да бъдат другаде и смятат, че това ще ги направи щастливи и успели. Основен проблем според мен е и липсата на уважение. Ние не уважаваме себе си, не уважаваме човека до нас, не уважаваме родителите си, не уважаваме авторитети, но когато сме там, в другия свят, ще разберем, че „чуждите“ уважават много повече нашите корени от нас и добавената стойност, която даваме на тяхното общество. Можеш да бъдеш всякакъв и навсякъде, но е добре да помниш от къде си тръгнал, защото това ще ти даде наистина една друга ценност и качество, особено ако става дума за изкуство. Творците искат да бъдат преди всичко свободни. Да интерпретират това, което ги вълнува. А какво е „съвременно звучене“ е една много спекулативна тема. За себе си мога да кажа, че се смятам за съвременно звучащ автор. Вълнувам се от Африка и Азия и това личи в платната ми, но там винаги има нещо от мен и от България.
- В книгата си „Стопанката на Господ“ Розмари Де Мео пише: „Ето, твойта душа е избрала нашта земя-българската. И се е закачила за нея с едно нещо, дето му се вика Корен. Той има разни израстъци – род, народ, език, болежки, радости – все останали от тия преди тебе. Те са ни в орисията. Те ще ти дават и обич, и сила, и ще те друсват понякога…“ Теб корените викат ли те? Те ли са тайната на творческата ти женска сила? А „подрусват“ ли те понякога?
Вярвам, че съм избрала къде и при кого да се родя, затова никога не съм роптала против земята си и не съм искала да живея някъде другаде. При мен корените са силни, връзката ни е добра, те викат, аз отговарям както мога. Понякога се изтощавам от баланса между ирационалното и бита, но винаги чувствам обичта и подкрепата на невидимото. По линия на баща ми сме около 400 човека род. Прабаба ми е била акушерка, а къщата, в която е живяла изгоря преди години в един дъждовен Никулден. Най-силна е връзката през дядо ми по майчина линия, с когото всъщност приживе не бяхме толкова близки. Викаха му „Майстора“ и го уважаваха много всички, на които беше помогнал. Той е от Понор планина. Ей там, в оная мистика с губещите се води в земята, със старите римски пътища по билата, най си обичам там баирите и реката, камънака си обичам и за къщата страдам, когато съм в града, все едно жив човек съм оставила да ме чака…Не знам от къде ми идва силата и женска ли е, каква е, но чувствам, че най-важното нещо в живота ми е, че някога, като дете, един любим човек ме е научил да обичам и да приемам.
- Коя е невидимата нишка, която свърза душите ни с корена? Как тя става осезаема в картините ти?
Нямам никаква представа как става това. Не мога да го обясня, но мога да го усетя. Не разбирам кое става от само себе си и в кое участвам аз. Процесът е дълбок за осъзнаване и аз съм до никъде. Знам за нишката, че там някъде има минали животи, детство, спомени, талант, Бог и може би интуиция. Опитвам се да запечатам момент, а той се превръща в атмосфера, в дъх, в безкрайност.
- Езотериката присъства във фолклора и традициите ни. Ти не рисуваш просто пейзажи, а вълшебни приказки. Това ли е твоето усещане за нашата земя, българската. Магия ли е тя, тайнство ли е?
Има магия, земята има сила за всеки, който иска да се свърже. И приказките не са просто приказки. Исках да направя тази изложба само с пейзажи, защото с природата сме едно. Винаги съм обичала да рисувам дървета. Обичам да интерпретирам красотата на короните им, но когато дойде зимата се изумявам от вълшебните форми на стволовете и клоните. Дървото е символ на връзката между Земята и Небето. Тази връзка винаги ще вълнува човека. Мостът между Горната и Долната земя, живота, смъртта и възобновяването. Ние сме свързани и Бог е в нас. Водата също е мой основен извор на вдъхновение като символ на живота, затова картината ми „Старата чешма“ може да се нарече крепостта на живота. Повечето пейзажи са от моите места, от Искърското дефиле и Етрополския балкан, но съм нарисувала и други непознати места, които ми напомнят за отминали дни, в които други хора могат да видят своето място.
- Твоята техника е уникална, съчетаваш маслени бои и текстил върху платно. Как се роди тя и защо обичаш да работиш с нея?
Текстилът е голяма моя любов. Обичам да рисувам върху коприна и да съчетавам материи. Парченцата плат, които монтирам върху платната са първата стъпка след композирането на картината с молив. От тях започва да се оформя колорита, гамата и дали това пейзажът да е по-реалистичен, декоративен или абстрактен. Вълнува ме симбиозата между тези компоненти и стилове. Играя си с тях и сама се изненадвам какво се получава. Текстилът дава допълнителна стойност на картините и ги прави по-неповторими, най-малкото, защото късчетата плат все някога свършват и вече не мога да намеря такива. Платовете, с които работя са всякакви, но предпочитам памук. Те са от стари дрехи, дантели, покривки, мостри от производители и вносители на платове. Случвало се е дори да купувам нови дрехи от витрина само, за да ги нарежа след това. Обичам звукът на ножицата.
- Ти си огън жена и творец. Кое те възпламенява и кое те смирява?
Усетила съм през годините, че имам специфичен цикъл на работа. Определено време във възход и енергия, после спад и отново всичко се завърта. Не съм се научила да го контролирам, не усещам, че мога и не знам дали трябва. Когато съм в порив рисувам до 3 през нощта и ставам сутрин с ентусиазъм да продължа, а в следващите дни не мога да стана от леглото. Иначе първосигналният отговор на този въпрос е много лесен и банален. Хората, които ме познават знаят, че има една определена музика, която винаги ме изстрелва като пружина и ме зарежда неимоверно. И после песни, танци, сълзи и много огън…
Смирява ме природата.
Силвия Павлова е родена през 1979 г. Живее и работи в София като художник на свободна практика. През 1998 г. завършва Националната гимназия за приложни изкуства „Св. Лука“ – София специалност ”текстил и технология на облеклото”, а в последствие Нов Български Университет – специалност “Театрално изкуство” с професионална квалификация - сценограф. Има над 20 самостоятелни изложби. Участва в над 30 колективни изложби, пленери и изложения в България, Италия, Германия, Австрия, Островите Фиджи и Русия. Носител на редица престижни награди. Нейни картини красят частни колекции по целия свят.
Галерия „Възраждане“ в Стария град Ви кани на официалното откриване на 14.12.2021 г., вторник, от 18:00 часа. Експозицията ще е отворена за посещение до 14.01.2022 г. Творбите от изложбата може да разгледате и виртуално, на уебсайта ТУК и във фейсбук профила на галерията ТУК.