Автор: Калина Тодорова
Можем ли да забравим, ако никога не сме помнили?
Този въпрос се върти из главите ни, когато надничаме през затворените с катинар врати на Братската могила. Едно обширно пространство, красиво по свой собствен начин, неизползваемо в по-голямата си част и отдавна забравило собственото си предназначение.
Мемориалният комплекс е посветен на падналите за Освобождението на България, както и на тези по време на Балканските, Първата и Втора световни войни. След знаковата 1989г. е ограбван няколко пъти, което води до перманентното му затваряне.
Вървейки към могилата по широката каменна пътека в центъра на парка, човек сякаш бива откъснат от забързаното ежедневие на заобикалящия го модерен свят и се пренася в едно друго отминало време. Време на битки, войни, победители и победени. Време когато националният дух и гордост са били основна съставка на социално-културния и политически живот в България. Елемент без който оцеляването на една изтощена нация би бил невъзможен.
Периодът след Втората световна война, от 50-те години до 1989, е свидетел на бум на идеала за увековечаване на хора и дела чрез създаването на национални паметници, статуи и монументи. Друг е въпросът доколко подобно възпяване по онова време е чисто благодарствен жест с мемориална цел, и доколко намерението е по-скоро пропагандна шарада, отколкото историческо събитие.
Първият конкурс за създаване на паметника е обявен през 1955г., като комплексът е щял да бъде разположен на Небет тепе. След като проектът не се осъществява, последват още няколко разработки и едва през 1971 започва строежът на сегашното му място - в източната част на парк „Отдих и култура“ до Мол Пловдив.
Монументът е открит от Тодор Живков на официална церемония през 1974 по случай 30-годишнината от деветосептемврийския преврат. По проектът работят двама архитекти (Любомир Шинков и Владимир Рангелов) и трима скулптори (проф. Любомир Далчев, Ана Далчева и Петър Атанасов).
Композицията е внушителна. Дълга 90 метра, тя наподобява тракийска могила, с широки придържащи компоненти в центъра и панорамно разположени скулптурни елементи по вътрешността на стените.
Вечният огън, горял някога в средата на помещението, е отдавна угасен, а тленните останки на 126-има участници в партизанското движение остават заключени зад металните решетки, в дъното на могилата и паметта.
Сега мястото представлява сборен пункт за тийнейджъри и младежи, насядали около масивните пирамидообразни форми на външната фасада.
Братската могила в Пловдив е олицетворение на споделената ни културна памет, или по-точно - на навикът да забравяме и изоставяме. Покрит със съвременни графити под формата на обидни лозунги и нецензурни символи, паметникът е станал метафорична жертва на всеобщата ни мания за себеутвърждаване. Изписаните върху него с боя изявления като ‘аз бях тук’ или поредният инстаграм профил, са еквивалентът на това как продължаваме да търсим своето място в обществото, държавата, света, без най-напред да сме помислили за това какво се крие под обвивката на споделеното ни минало. Няма как да знаем къде отиваме, ако не разберем от къде идваме.
През 2012 областният управител Здравко Димитров предлага мемориалът да бъде включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО, за да може мястото да възвърне функциите си на пазител на историята и да започне да се използва не само като музей или крипта, но и като културно-образователна забележителност. Тези планове обаче не се осъществяват и вместо днес могилата да е отворена и да бъде център за събития, подходящо място за прожекции и изложби, или просто като музейно пространство, тя остава затворена и занемарена. Една капсула на времето към която никой вече не отправя поглед.
Снимки: Калина Тодорова