Автор: Петя Тодорова
Колко често отправяте поглед към сцена, на която актьорите разказват историята на реална човешка съдба? Борис Зафиров е артист и мениджър на свободна практика, който се интересува тъкмо от това – да облича в изкуство социални проблеми, за да станат те по-видими за света.
Завършва НАТФИЗ, след това живее малко в Литва, преди да се прибере в родния Пловдив, където постепенно осъзнава, че му липсва всичко онова, което лично го интересува. В града не се прави документален, социално ангажиран и политически театър. Начинание, в което той се впуска с увереността, че е важно и необходимо, „защото иначе влизаме в едно статукво, че всичко ни е наред и сме супер. А не е точно така. Обществото си има проблеми.“
За театъра като отговорност, за високото изкуство, за критичния поглед към действителността, за всички идеи със смисъл и мисия, за моментното състояние на културата в града слушаме мислите на Борис Зафиров– гладко шлифовани в думи, за да разберем повече за работата му и за отпечатъка, който тя оставя върху публиката.
Театър на отговорността
Това е нашето сдружение, което съществува от 2017 и дойде в резултат на желанието ми да направя нещо ново в Пловдив. Основната му мисия бе да организира ежегоден фестивал за социално ангажиран и образователен театър. Включихме различни структури в това начинание – университети, училища, галерии, тютюневи складове, улични пространства – там показвахме представленията. Освен тях в програмата на фестивала влизаха още работилници и срещи дискусии. След три успешни издания пандемията сложи форума на пауза, но имаме намерение да го подновим догодина и той да е още по-мащабен.
Независимият театър навсякъде се бори за своята публика. Не е лесно да водиш някого по неотъпкани пътеки, но това само прави нещата още по-предизвикателни. Важното е да не се подценяват зрителите, приемайки, че тях ги устройва единствено забавлението. Ако хората бъдат провокирани по правилния начин, в тях могат да се отключат всякакви потребности.
В една нормална ситуация твърдението, че театърът трябва да бъде социално ангажирано явление, би могло да звучи тавтологично и глупаво. Но предвид факта, че той се е превърнал на 95 процента в развлечение, се налага да се появи тeaтър, който нарича себе си социално ангажиран, за да върне основните цели на сценичното изкуство – да говори за важните неща, за проблемите на човека в това общество. Високото изкуство и смислената драматургия задават въпроси. И не опира само до съдържанието, а и до начина на случването – как един театър посреща гостите си, как ги изпраща, как се държи с тях.
Сцена в JAZZ-а
Проектът, финансиран от Национален фонд „Култура“, е новаторски и мисионерски – алтернативна сцена извън театъра, която представя на публиката съвременни авторски постановки. Нещо, което до този момент е липсвало в Пловдив, смея да твърдя, че го няма устойчиво и в България. Театър извън театъра има на много места в София, но се случва спорадично и няма стабилен мениджмънт. А това е пречка за цялостното развитие на една такава платформа.
“В столицата на културата няма алтернативни места, няма ъндърграунд театри, няма флашмоб. Поради тази причина това, което правим със „Сцена в Jazz-а“, е много важно, защото даваме алтернатива на хората, които се интересуват от сценично изкуство, но по една или друга причина не искат да ходят в Драматичния театър и да гледат класически представления. И тъй като тази публика следи събитията ни вече трета година, аз се чувствам отговорен да откликна на очакванията й. И това всъщност е трудната задача, предизвикателството да водиш тази публика все по-далеч.”
Платформата държи на качеството. Не си позволяваме да каним хора, които само с името си ще напълнят залата. Партнираме си добре със „Сфумато“, гостуват ни и други независими трупи – театър „Реплика“, „ SPAM Studios”, театрална компания „Момо“. Не се страхуваме да показваме и по-сериозни теми. Предстои гостуване на Възкресия Вихрова с едно документално представление, засягащо темата за домашното насилие. Защото театърът за мен е нещо, което на първо място трябва да те кара да се замислиш.
Онези, за които никой не говори
В момента работя по няколко проекта, свързани с маргинални групи. Заедно с Обединени професионалисти за устойчиво развитие (UPSDA) правим театър в пловдивския затвор. Темите са буквално свързани с проблемите на осъдените – за прегрешението; за отношенията между синове и бащи, изведени от писма между тях; за възпитанието като наследство – какво ни е дало, какво ни е взело; за прошката.
Мисля и върху задача, възложена ми от IOM (International Organisation for Migration) – да направя представление, засягащо темата за бежанците. Реших да разкажа историята на един човек по четири различни начина чрез изразните средства на документалния театър, съвременния танц, стендъп комедията и класическия драматичен монолог.
Защо? Защото ние винаги споделяме историята с някого, пречупвайки я през нас самите, и би било интересно да се види как ще го направят четирима различни артисти. Надеждата ми е да спомогна за разчупване на стереотипа, че всички Те са еди-какви си. Това обобщаване на хората е безкрайно вредно и засилва омразата и нетолерантността. Ето например, наскоро бях в Харманли на един фестивал. Там бежанци учеха българи на сирийски танци, а българите от своя страна учеха тях на нашия фолклор. Не е престъпно, нали?! Тези хора бяха щастливи, че имат възможност да направят такова нещо. Много малко трябва, за да се избяга от предразсъдъците.
Културата
Липсата на конкуренция и засиленият интерес към града карат хората, занимаващи се с култура, да бъдат самодоволни и да мислят, че са достигнали необходимия максимум, че са преизпълнили капацитета си. Имам усещането, че всичко се представя като един каламбур, като един безкраен низ от фестивали и събития, преливащи от едно в друго. Човек отива някъде, без да знае къде точно. В подножието на Младежки хълм има фестивал, в Капана също – и те, според масовото схващане, обхващат всичко. Но в това всичко човек не знае какво реално потребява. В крайна сметка остава чистото забавление, в което няма нищо лошо, но не и при пълното отсъствие на по-висока култура. Например да знаеш, че в определен ден има две представления или три прожекции, а ти искаш да видиш конкретно някоя от тях. Когато се правят събития с по-тясна цел, да речем, панорама на някой голям режисьор или спектакъл на независим театър от чужбина, и те не са свързани с това масово площадно потребление, хората не се припознават в тях. Защото за тях културата вече означава нещо друго – спокойна разходка из Капана, Младежки хълм или Гребната, придружена от хапване и пийване, по време на която случайно може да се натъкнат на събитие. Необходимо е да се създаде вкус, да се обособят публики, за да се даде възможност на културата да влияе върху обществото и върху начина, по който то борави с града си.
Антрактът
Имам малка къща в гората в Родопите. Обичам да ходя там, да кося ливадата, да се рея сред дърветата. Спортът също ме зарежда. Плувам, карам колело. Чисто физическата дейност се отразява много добре на психиката. Когато работата ти е свързана с изключително много четене, писане и комуникация, дори най-прозаичните битови занимания могат да те заредят с нужната енергия.
В града предпочитам местата, където мога да срещна приятели. Тоест ходя някъде заради хората, не заради мястото. Обичам горната част на Капана, по-спокойната. Другата все повече заприличва на Слънчев бряг.
Вдъхновението
Последното силно представление, което гледах, беше на Милена Ерменкова (като част от „Сцена в Jazz-а“). Тя е изключително откровен, талантлив и смел човек и артист. Представи компилативно представление от нейни монолози, които са основополагащи за кариерата и развитието й. Мина през шест или седем монолога, всеки сам по себе си много тежък и дълбок, като влизаше за секунди от един в друг. Това наистина е майсторство – да не маркираш, а да го изиграеш, да скачаш от едно в друго и да си на 100 процента себе си. Публиката онемя.
Наскоро гледах и много хубав филм, част от програмата на София филм фест в Пловдив – „Човекът, който си продаде кожата“. Лента, която по много добър начин критикува съвременния живот и съвременното изкуство – на какво е способен човек, за да постигне целите си, и как от тази ситуация се възползва друг.
Градът
Иска ми се в Пловдив да има още няколко театъра, както и още няколко формата като „Сцена в Jazz-а“. Копнея да се заразим взаимно с хубавите практики и хубавите примери. Да видя повече изкуство в образованието. Да съществуват устойчиви структури и пространства, от които един млад човек, завършващ гимназия, да бъде привлечен, за да му се иска да остане тук.
Колкото и да ми се налага да пътувам по работа, искам пристанището ми да е в Пловдив. Да се завръщам тук и да правя нещо за града.
Театър на отговорността е на theaterofresponsibility.com
Програмата на Сцена в Jazz-а следим на facebook.com/Scenavjazza
Снимки: Кремена Вълчева, Мила Пенкова