Автор: Калина Тодорова
Колко често минавате покрай сгради, носещи атмосферата на така наречения в изкуството и архитектурата социалистически реализъм? Може би не сте обръщали особено внимание, но шансът да се натъкнете на подобно здание на път за работа, на разходка или просто до магазина, е неизбежен… особено в голям град като еклектичния Пловдив.
Чрез този проект искаме да ви покажем и разкажем историята на някои от най-емблематичните места, носещи прикрития дух на една друга епоха, отминала във времето, но оставила ясен отпечатък върху архитектурното и жизнено пространство на града.
Започваме това пренасяне през време пространството от едно символично място – Централната поща. Историята на тази сграда започва през 1937 г. като постройка за телефонни и пощенски услуги на тогавашния площад „Цар Симеон“. Едва през 1970 е взето решение за нейното разширяване – решение, което оставя след себе си проблемна история. През 1973 г. Домът на благотворителността „Димитър Петров Кудоглу“, намиращ се на мястото на южните стълби на Централната поща днес, е разрушен. Познат като Домът „Кудоглу“, той е първото социално здравно заведение в България, предлагащо абсолютно безплатно лечение.
Няколко години по-късно Пощата вече функционира с пълен капацитет – старата сграда е изцяло погълната от новата, като са запазени само отделни детайли. Интересен факт е, че новата сграда е по проект на архитектите Петя Ковачева и Желязко Стойков – син на Стойко Стойков, по чийто проект е изграден преди това Дом „Кудоглу“.
Друг любопитен аспект на сградата са нейните интериорни и архитектурни елементи, създадени от ръцете на познати артисти. Ефектната мозайка в голямото фоайе на Пощата например е дело на известния пловдивски художник Георги Божилов-Слона, а скулпторът Виктор Тодоров създава релефната женска фигура на външната фасада на сградата.
Николай Каназирски изработва интересна дърворезба, която покрива колоните на партерния етаж, както и предпазните решетки за радиаторите. Подобни визуални решения са типични за 70-те години, когато артисти и архитекти се стремят към разчупването на тогавашните принципи и регулации – визия, позната през тези години като един нов опит за синтез на изкуствата.
Въпреки пластовете история и многофункционалността на това пространство, сегашната Поща далеч не е това, което е била преди. Помещенията й са пусти, коридорите – тихи, а когато влизате в масивната сграда и вървите покрай тези изпразнени от значение и внимание елементи, усещането е за безкрайна самота.
И все пак има доза надежда. Вътрешността на Пощата предоставя прекрасно пространство за редица културни събития – има слухове за това тя да се превърне в музей на социалистическото изкуство от миналия век, други си я представят като ефектен шоурум, галерийно пространство, а защо не и като подиум за модно дефиле? Възможности не липсват – липсва заинтересованост от страна на културните институции, както и адекватен планов бюджет, за да започнат помещенията да се използват не просто като магазини под наем.
Множество Европейски градове имат практиката да реновират стари или запуснати сгради и да ги превръщат в места за алтернативно изкуство или някакъв друг вид културна дейност, като по този начин запазват архитектурното наследство и му вдъхват нов живот в съвременния свят.
В България също не липсват примери за това как изкуството напуска границите на традиционните сцени и галерии и се пренася в неконвенционални пространства. Така през 80-те години художници и артисти предпочитат да реализират проекти сред природата, по градските улици, в реновирани сгради с различни функции, а през 1998 граждани дори стават неволни свидетели на изложбата “Формално/Неформално”, осъществена в активната Централна Поща в София, където изкуството и ежедневието се преплитат в странна кохезия.
Въпросът за изоставените и сякаш откъснати от съвременния живот места обаче остава актуален и доминиращ до днес. Дали това не е симптоматично за всички подобни сгради, съдържащи в себе си духа на миналото, с неясно бъдеще и колебливо настояще? От кого зависи изследването и опазването на културната ни история, която е пълна с толкова много целенасочени пропуски, умишлени несъответствия и дезинформация?
Отговорът е един – време е да погледнем призрака право в очите.
Снимки: Калина Тодорова